Колко странно...

Колко странно...цял един свят обладан от скръбни мисли и разочарования към погубената икона на цели поколения. Свят изпълен с музика, присъствие, силна емоция и пълно отдаване на личността.
Хм...колко странно... толкова много хора завладяни от един човек, който преобръща разбиранията, та дори и живота им. Как е възможно човешката смърт да носи толкова специфични и оформящи човешката личност черти. Изведнъж те сриват основите на емоционалната уравновесеност. Всичко се преобръща за миг, а после... после този процес на новоизграждане започва със своето познато начало, минаващо през същите, стабилизиращи душевното състояние, етапи.
Дали самотата е виновникът за още по-болезнената смърт? Дали самотата, която подтиква личността към наркотиците и алкохола, създаващи илюзията за множеството, е причината? Дали след като човек постигне мечтите си изгубва желание за живот? Не знам. Не искам и да узнавам... Заключената душа никога няма да успее да се отключи, ако тя самата не го пожелае. Ключът е скрит вътре в самата нея, трябва само да се откъсне от вглъбеността към материализацията на живота ...
Замислям се колко силна може да бъде човешката обич, щом сам, един човек е събрал толкова много любов зад маската, скриваща лицето му...

Ти...

Говориш,дразниш,изнервяш,раняваш и продължаваш.Вървиш,вършиш разни неща,които объркват светът ти-потънал в ужасната мръсотия на озлобеността и болката.Даваш и си вземаш всичко обратно все едно си дал за двама.Връщаш си думите назад след това отново ги изричаш.Въртиш се,луташ се и не намираш изход,който да ти посочи правилната посока.Обзет от страх,толкова голям страх от любовта,че дори не се усмеляваш да погледнеш в очите ми.Гледаш в далечината,взирайки се в светлините там долу в пропастта.Дали това,което остави бе наистина за изхвърляне или просто реши да започнеш всичко отначало,на чисто,на новата страница от живота ти.Гледаш ме някак недоверчиво и озлобено все едно съм ти отнела толкова ценни и скъпи мигове от живота ти.Боли,а болката не се усеща,боли те някак скрито вътре в теб.На пръв поглед си усмихнат,та дори щастлив,а всъщност целият свят се е сгромолясъл над главата ти.Но ти въпреки всичко не си признаваш.Казваш "липсваш ми",а в следващия момент впиваш тъмния си поглед в мен.Този поглед,който открадва и последната сила,с която да ти дам любов.Чувствам се апатично и някак безразлично,но лошото е,че въпреки болката съм щастлива сама в самотния си хаотичен свят.Но по-важното е,че бих била истински щастлива ако човекът ,който аз наричам "ти" успее да разруши каменната стена,зазидала пътя към тупкащото в гръдта ми сърце...

Ключът е там

Ключът е там.Стая 1,2,3...и така до 26.Аз-отпусната и неподвижна,сложила глава на празната скица,се опитвам да събера мислите си,които се лутат между миналото,което здраво се е вкопчило в живота ми,и бъдещето ,което е покорило цялото ми същество.Образи,илюзии,реалност,болка,самота,любов и обич...разделяш сърцето си на хиляди парченца,които бавно падат и се счупват на хлъзгавия под.След себе си те оставят само искриците на преживяното,духа на спомена и носещата се от него емоция.В съня си вървя смело напред,но в реалността тази смелост ми липсва.Забравям за собствените си мечти и трепети,отдавайки се на това,което се впива в сърцето ми и поглъща всеки един мой дъх.Не искаш да ме виждаш,нито да говориш с мен и въпреки това аз се усмихвам.Усмивката,която озарява цялото ми лице,тази която отразява недоловимия до сега блясък в очите ми,превърнал се в нейния нов смисъл.От това най-много се страхувах.Страх да загърбиш навика,ежедневието,сигурността.Липсата на тази монотонност те кара да се луташ из студа на самотата,която смразява за миг сетивата ти.Лутайки се,разумът ми се изгуби някъде из ледено студеното дихание на нашата последна зима...Аз не успях да устоя,не успях да заключа сърцето си за новото начало,което толкова силно ме тегли към себе си...