петък, 21 май 2010 г.

...

Музиката кънти в главата ми – някак тихо, жално... меланхолично. Аз ли бях това? Аз ли преобразих себе си до неознаваемост? Възможно ли е през цялото време това да съм била аз, а очите ми да са били заслепени от етапите на живота, непозволяващи да се вгледам в мен самата? Дали това заслепение сега ми дава правото да съдя хората и да ги причислявам към някоя от тълпите, които запълват живота ми?
Танцът ... танцът на самотата, в който живите физически са много, а живите духовно – О . Танцувам моят собствен танц, поставена на пиедестал от самата себе си ... А около мен гордостта и самоувереността, верни спътници по пътя на човешкото развитие ... често изоставяли ме насред пустошта, опитвайки се да ме научат да ги търся и възприема , кото мои собствени черти... Компасът на живота го няма... или просто никога не е попадал в ръцете ми, за да видя мигновената промяна на посоките му.
Представете си само колко магично е всичко около нас, колко фантазия и въображение може да вложим в своето творение - наречено живот и то поради една единствена причина – да обичаме и да бъдем обичани...ЛЮБОВТА!