събота, 24 юли 2010 г.

Страната на чудесата...


Страната на чудесата… дали се намирам в нея или всичко е просто един сън…случил се реално някога…преди…там в мечтите и детския спомен. Сложила розовите си очила, аз вървя смело напред без дори да се замисля какви последствия бих могла да понеса от този така истински и прекалено хубав сън… понякога в главата ми се появява страха от загубата на онова, за което съм бленувала толкова много време…но после страхът изчезва само с един замах. Продължавам да вървя и стигам до още по-красиви и невероятни мигове, даващи ми толкова сила, амбиция и несравнима мотивация да стигна до крайната точка на моето така дълго и нелеко пътуване към любовта. И ето ме!? Стоя си тук и се чудя, дали ако някога достигна изцяло до нея, ще усетя аромата на щастието и на несравнимата наслада от постигнатото и изобщо любовта дава ли своите знаци за това, че се е отдала изцяло и безрезервно, и повече няма откъде да пръска от своите капчици, които покриват, като с брокатени частици избледнялото ми сърце?! Аз ли съм това ослепяло момиче, което не може да се вгледа в реалността, а може би и не иска… аз ли съм онази част от вселената, която е толкова разтресена и унесена в себе си … бих ли могла да продължа да живея по този толкова магичен начин, в моя толкова магичен и непредсказуем свят… светът на блянове, светът на желания, светът на онова, което дава смисъл на живота ни…ЛЮБОВТА!!!
Лора Инджова

четвъртък, 8 юли 2010 г.

Един толкова обикновен дъждовен ден...


Ха… колко смешно… всички сме толкова мили и усмихнати привидно, а всъщност е толкова прозрачно и студено. Какво ни става бе хора?! Какво се случва с целия свят…?! Обръщаме се един към друг и лицемерничим до неузнавамост. Няма ли я вече онази топла усмивка, която може да сгрее за миг мразовития и мрачен ден?!
Вървиш си по улицата и се оглеждаш плахо… някой гледа ли те и ако те гледа дали забелязва новите ти обувки или новата блузка, за която вчера си дал цели 80лв. … а някой забелязва ли старата баба седнала на пейката до магазина, увила белите си коси със забрадка и найлонов чувал ,разделен на две, който покрива прокъсаната й горна дреха, за да се скрие от хилядите капки на дъжда, който в този момент се лее като из ведро. Представи си само…колко тъга, вглъбеност и отчаяние имаше в този нейн поглед…до нея три кашона, които цял ден е търсила по кофите за боклук. В страни - бездомно,черно куче, черно като нашите черни и толкова жалки душици… Някога замислял ли си се именно за тези хора, които нямат покрив над главата си, които са отритнати от живота, които скитат по улицата, на която и ти живееш… Трудно е да спреш за миг дори и да помислиш…защото всички мислим, че на нас ни е най-зле и че никой, ама никой няма точно този „велик” проблем, който ти имаш, а всъщност си един от галениците на съдбата… Хора?! Нека се събудим и видим света такъв какъвто е , нека забравим за секунда гордостта, самочувствието и злобата…нека спрем да се правим, че не забелязваме реалността и отчаянието на хората около нас… не можем ли с една простичка, мила дума да си покажем положителната нотка на живота, само и единствено от факта, че сме тук и сега, правейки света още по-пъстър и интересен, именно,защото ние сме в него?!
Лора Инджова