неделя, 21 ноември 2010 г.

Що за свят е този, в който живеем?!


Що за свят е този, в който живеем? Хората сме едни такива уеднаквени и елементарни, същевременно и ужасно ограничени. Обичаме да се съревноваваме и като се замисля май това е най-любимото ни занимание… задавам си въпроса : „Какъв е смисълът на цялата тази игра и поза в ежедневието ни?” Забравяме за важните и ценни неща от живота…гледаме се с една озлобеност…сякаш всички са полудели и впили душите си от мисълта да бъдат най-добри във всяко едно отношение и сфера на работа. Говорим и се опитваме да извисим душите си на някакво прилично нравствено ниво, а всъщност всичко това, целия този опит се изразява просто в една мръсна, впита от лицемерие и прехласване обвивка. Вървиш по улицата, отиваш на работа, в университета или на по питие с „приятели” и се сблъскваш само и единствено със същата човешка, душевна мизерия, която сякаш непрестанно се излива от нас…толкова е силно нейното влияние, че дори заличава и малкото, което ни е останало като разсъдък за светлите и чисти неща…позволяваме си прекалено много да си играем с живота, без дори да допускаме онази възможност, в която самият той ще ни изиграе много подло, но пък заслужено. „Приятели”…толкова е тъжно…толкова е болезнено и някак сиво и безразлично, когато осъзнаем, че тези които бихме могли да наречем „приятели”, всъщност са поредната илюзия, която ти самият си създал, в неутолимото желание да не бъдеш сам. Тъжно е нали?! Но понякога именно тази самота ни помага да осъзнаем собствения си живот и как всъщност искаме да го изживеем, а не пропилявайки го в неща, след които на сутринта не се чувстваме по-удовлетворени от вчера, а напротив…чувстваме загубата на поредната ценна частица от себе си…
Понякога ми е тъжно, а понякога просто не го мисля… да, за самотата…за онези моменти, в които имаш нужда от истинските, макар и малко, хора до себе си…и все пак трябва да бъдем благодарни и на малкото такива, които поддържат съзнателността ни за онези хубавите представи на света. Хубавите представи, които ни дават стимул и мотивация за развитие, за да направим и изживеем живота си така, че да има смисъл…
Лора Инджова

понеделник, 8 ноември 2010 г.

Светлини...


Светлини…малки, блещукащи игриво…сякаш ти намигват и те викат в онзи така хубав, интересен и ужасно странен свят на мечтите. Там са се скрили всички… и аз и ти … и много други също като нас, попаднали в света за двама…самотно ли ни е? студено или може би някак отдалечено от всичко останало… хубаво е …толкова е хубаво, че забравяш за самия себе си точно в този миг,когато сме сред нашата си самота, която ни носи толкова спокойствие и сигурност, независимо всичко. Дали това е реалността, онази действителност, в която трябва да живеем, дали това е онова място, в което се чувстваме напълно достатъчни един от друг и нищо друго не ни е нужно… времето си лети неусетно, смяната на сезоните…всичко се променя, както и ние самите...времето отчита всяка една секунда, всеки един миг от тази любов, а дали някога ще дойде краят или всичко ще остане така във вечността, вечността за двама, в която сме попаднали именно в момента… хубаво е нали?!...някак усмихващо и каращо цялото ти същество да лети…искам да запечатам всеки един момент и някой ден като на филмова лента да си припомня…онази лудата, не спираща, неизживяната любов, дори и във вечността…