Живот отблизо

Хората са толкова целеустремени към постигането на нещо, че дори загърбват и морала си…всичко е толкова фалшиво и нагло и някак пошло…в един момент се питаш:”ти за този свят ли си?!”.Лицемерие до безкрай, но разбира се не забравяме и най-важното нещо за постигане в ежедневието си, а именно да си вървежен . За да постигнеш този ефект и да бъдеш „ходещата поп-фолк дива на улицата”, за да привличаш внимание и да си номер едно в очите на другите, са необходими няколко прости неща, а именно- да си облечен с възможно най-лъскавите парцали, да си на възможно най-високите токове и да си възможно най-силно топиран и бетониран с лак за коса в главата!!! Разбира се всичко това след една малка подробност- да имаш някаква солидна бройка зад гърба си (в интимен план). Извинете ме , но това е реалността, знам че може би не искате да си го признаете, но живеем в свят на куха, барбенска и измуцунена държава…не, не се оправдавайте с политиците и управлението, то че за нищо не става е ясно, но и ние самите сме се превърнали в едни роботизирани и износени от инертност машини, които нямат мисъл, нямат хъс за противопоставяне на управляващите ни, стоим само зад телевизорите и плюем смело от домовете си. Имаме само едни празни и необмислени действия, с които продаваме останалата малка част от душиците ни. Толкова е грозна цялата мизерия, която се излива от нас, толкова сме нагли с поведението си , чудя се не ни ли остана капка съвест, която да ни накара поне за миг да се засрамим от бедните душици, в които сме се превърнали…говорим за доброта и милосърдие, а самите ние в ежедневието си се изживяваме, като най-големите съдници на света…вършим лошотии и мръсотии без дори да се замислим за другото- моралното и нравствено извисено лице, чиято роля се опитваме да поддържаме непрестанно! Хора събудете се! Спрете за миг и покажете, че наистина сте човеци!!!!!!

Животът...

Целият ни живот е една бъркотия, в която има радости , тревоги, несбъднати мечти и блянове...стремежи...същевременно една инертност, която във всеки удобен момент се появява, докато просто си почиваш от хаоса, в който си попаднал...и отново се озоваваш на същото място...всяко едно ново нещо ти се струва толкова познато, че стигаш до извода , че живееш в едно истинско "ДЕЖА ВЮ"... вече видяно..а в случая вече изживяно ...

Позволи ми...

Понякога ми липсваш толкова много…заслушана в поредната сълзлива мелодия…всичко около мен говори вместо теб…чувам гласа ти навсякъде, но някак неразбираем и неясен е той…сякаш ми подсказва нещо, до което сама трябва да достигна. Стоя и пиша без да спирам…думите сами се редят, клавишите на компютъра тракат ли , тракат…но аз не ги чувам…аз чувам отново теб!!! Ти ми говориш непрестанно и толкова настоятелно!!!! Кажи ми! Кажи ми го , моля те толкова много искам да знам всичко, което се излива от душата ти…да, точно в този момент… цялото ми същество е концентрирано върху теб и това , което искам да чуя , ала не мога…нещо ме спира…толкова сериозна пречка намирам пред себе си , че не мога да я заобиколя…помогни ми…помогни ми да намеря себе си, да намеря силите, с които да прекрача позволената ми граница за пребиваване в твоето сърце!!!

Лора Инджова

Някой ден...

Някой ден… точно онзи, в който ти ще си до мен… само двамата…далеч от всякаква хорска суета…
Аз го виждам, той е наблизо… само още няколко преки и сме на точното място, където ще съществуваме само аз и ти… все още има неща, които трябва да преодолеем, неща които да изживеем и да надживеем… колко много искам само… онова хубавото чувство, което всеки ден изпитваме, да е вечно съществуващо…толкова е красиво…толкова е спокойно и слънчево…когато ти и аз… отдадени на онези хубавите и най-ценни неща, които искаме да имаме и да постигнем… споменът ни за вчера се повтаря и днес… макар и забързани в ежедневието си, макар и понякога напрегнати и натоварени от проблемите, които не изчезват от дневния ни ред, ние пак сме си ние…живеещи в своя си свят за двама …
Търсим себе си тук и там…а се откриваме един в друг… всичко е толкова непредвидимо…а може би това е и чарът на любовта ни … на всичко онова, което имаме до момента…

Лора Инджова

Що за свят е този, в който живеем?!

Що за свят е този, в който живеем? Хората сме едни такива уеднаквени и елементарни, същевременно и ужасно ограничени. Обичаме да се съревноваваме и като се замисля май това е най-любимото ни занимание… задавам си въпроса : „Какъв е смисълът на цялата тази игра и поза в ежедневието ни?” Забравяме за важните и ценни неща от живота…гледаме се с една озлобеност…сякаш всички са полудели и впили душите си от мисълта да бъдат най-добри във всяко едно отношение и сфера на работа. Говорим и се опитваме да извисим душите си на някакво прилично нравствено ниво, а всъщност всичко това, целия този опит се изразява просто в една мръсна, впита от лицемерие и прехласване обвивка. Вървиш по улицата, отиваш на работа, в университета или на по питие с „приятели” и се сблъскваш само и единствено със същата човешка, душевна мизерия, която сякаш непрестанно се излива от нас…толкова е силно нейното влияние, че дори заличава и малкото, което ни е останало като разсъдък за светлите и чисти неща…позволяваме си прекалено много да си играем с живота, без дори да допускаме онази възможност, в която самият той ще ни изиграе много подло, но пък заслужено. „Приятели”…толкова е тъжно…толкова е болезнено и някак сиво и безразлично, когато осъзнаем, че тези които бихме могли да наречем „приятели”, всъщност са поредната илюзия, която ти самият си създал, в неутолимото желание да не бъдеш сам. Тъжно е нали?! Но понякога именно тази самота ни помага да осъзнаем собствения си живот и как всъщност искаме да го изживеем, а не пропилявайки го в неща, след които на сутринта не се чувстваме по-удовлетворени от вчера, а напротив…чувстваме загубата на поредната ценна частица от себе си…
Понякога ми е тъжно, а понякога просто не го мисля… да, за самотата…за онези моменти, в които имаш нужда от истинските, макар и малко, хора до себе си…и все пак трябва да бъдем благодарни и на малкото такива, които поддържат съзнателността ни за онези хубавите представи на света. Хубавите представи, които ни дават стимул и мотивация за развитие, за да направим и изживеем живота си така, че да има смисъл…
Лора Инджова

Светлини...

Светлини…малки, блещукащи игриво…сякаш ти намигват и те викат в онзи така хубав, интересен и ужасно странен свят на мечтите. Там са се скрили всички… и аз и ти … и много други също като нас, попаднали в света за двама…самотно ли ни е? студено или може би някак отдалечено от всичко останало… хубаво е …толкова е хубаво, че забравяш за самия себе си точно в този миг,когато сме сред нашата си самота, която ни носи толкова спокойствие и сигурност, независимо всичко. Дали това е реалността, онази действителност, в която трябва да живеем, дали това е онова място, в което се чувстваме напълно достатъчни един от друг и нищо друго не ни е нужно… времето си лети неусетно, смяната на сезоните…всичко се променя, както и ние самите...времето отчита всяка една секунда, всеки един миг от тази любов, а дали някога ще дойде краят или всичко ще остане така във вечността, вечността за двама, в която сме попаднали именно в момента… хубаво е нали?!...някак усмихващо и каращо цялото ти същество да лети…искам да запечатам всеки един момент и някой ден като на филмова лента да си припомня…онази лудата, не спираща, неизживяната любов, дори и във вечността…

есен е...

Тиха, плаха и някак далечна… падам, както падат пожълтелите листа и тази есен…после отлитам, също като тях и търся своето място, на което да поспра и да отдъхна за секунда.

Мисли, навици, ежедневие, сълзи, липса… обърках пътя…или уцелих точната посока, макар несигурна и толкова нереална да е тя...

Хубаво е… усещаш ли наистина колко е хубаво… повяхнала, аз стоя тук и си чакам…спокойна и отдадена изцяло…някак изпълнена, както никога преди…усмихвам се, усмихвам се на света, усмихвам се на слънцето, усмихвам се на всички малки неща, които ми дават смисъл за живот…макар… и с проблясваща сълза в очите…

Из записките на Ло Инджова