Позволи ми...

Понякога ми липсваш толкова много…заслушана в поредната сълзлива мелодия…всичко около мен говори вместо теб…чувам гласа ти навсякъде, но някак неразбираем и неясен е той…сякаш ми подсказва нещо, до което сама трябва да достигна. Стоя и пиша без да спирам…думите сами се редят, клавишите на компютъра тракат ли , тракат…но аз не ги чувам…аз чувам отново теб!!! Ти ми говориш непрестанно и толкова настоятелно!!!! Кажи ми! Кажи ми го , моля те толкова много искам да знам всичко, което се излива от душата ти…да, точно в този момент… цялото ми същество е концентрирано върху теб и това , което искам да чуя , ала не мога…нещо ме спира…толкова сериозна пречка намирам пред себе си , че не мога да я заобиколя…помогни ми…помогни ми да намеря себе си, да намеря силите, с които да прекрача позволената ми граница за пребиваване в твоето сърце!!!

Лора Инджова

Някой ден...

Някой ден… точно онзи, в който ти ще си до мен… само двамата…далеч от всякаква хорска суета…
Аз го виждам, той е наблизо… само още няколко преки и сме на точното място, където ще съществуваме само аз и ти… все още има неща, които трябва да преодолеем, неща които да изживеем и да надживеем… колко много искам само… онова хубавото чувство, което всеки ден изпитваме, да е вечно съществуващо…толкова е красиво…толкова е спокойно и слънчево…когато ти и аз… отдадени на онези хубавите и най-ценни неща, които искаме да имаме и да постигнем… споменът ни за вчера се повтаря и днес… макар и забързани в ежедневието си, макар и понякога напрегнати и натоварени от проблемите, които не изчезват от дневния ни ред, ние пак сме си ние…живеещи в своя си свят за двама …
Търсим себе си тук и там…а се откриваме един в друг… всичко е толкова непредвидимо…а може би това е и чарът на любовта ни … на всичко онова, което имаме до момента…

Лора Инджова

Що за свят е този, в който живеем?!

Що за свят е този, в който живеем? Хората сме едни такива уеднаквени и елементарни, същевременно и ужасно ограничени. Обичаме да се съревноваваме и като се замисля май това е най-любимото ни занимание… задавам си въпроса : „Какъв е смисълът на цялата тази игра и поза в ежедневието ни?” Забравяме за важните и ценни неща от живота…гледаме се с една озлобеност…сякаш всички са полудели и впили душите си от мисълта да бъдат най-добри във всяко едно отношение и сфера на работа. Говорим и се опитваме да извисим душите си на някакво прилично нравствено ниво, а всъщност всичко това, целия този опит се изразява просто в една мръсна, впита от лицемерие и прехласване обвивка. Вървиш по улицата, отиваш на работа, в университета или на по питие с „приятели” и се сблъскваш само и единствено със същата човешка, душевна мизерия, която сякаш непрестанно се излива от нас…толкова е силно нейното влияние, че дори заличава и малкото, което ни е останало като разсъдък за светлите и чисти неща…позволяваме си прекалено много да си играем с живота, без дори да допускаме онази възможност, в която самият той ще ни изиграе много подло, но пък заслужено. „Приятели”…толкова е тъжно…толкова е болезнено и някак сиво и безразлично, когато осъзнаем, че тези които бихме могли да наречем „приятели”, всъщност са поредната илюзия, която ти самият си създал, в неутолимото желание да не бъдеш сам. Тъжно е нали?! Но понякога именно тази самота ни помага да осъзнаем собствения си живот и как всъщност искаме да го изживеем, а не пропилявайки го в неща, след които на сутринта не се чувстваме по-удовлетворени от вчера, а напротив…чувстваме загубата на поредната ценна частица от себе си…
Понякога ми е тъжно, а понякога просто не го мисля… да, за самотата…за онези моменти, в които имаш нужда от истинските, макар и малко, хора до себе си…и все пак трябва да бъдем благодарни и на малкото такива, които поддържат съзнателността ни за онези хубавите представи на света. Хубавите представи, които ни дават стимул и мотивация за развитие, за да направим и изживеем живота си така, че да има смисъл…
Лора Инджова

Светлини...

Светлини…малки, блещукащи игриво…сякаш ти намигват и те викат в онзи така хубав, интересен и ужасно странен свят на мечтите. Там са се скрили всички… и аз и ти … и много други също като нас, попаднали в света за двама…самотно ли ни е? студено или може би някак отдалечено от всичко останало… хубаво е …толкова е хубаво, че забравяш за самия себе си точно в този миг,когато сме сред нашата си самота, която ни носи толкова спокойствие и сигурност, независимо всичко. Дали това е реалността, онази действителност, в която трябва да живеем, дали това е онова място, в което се чувстваме напълно достатъчни един от друг и нищо друго не ни е нужно… времето си лети неусетно, смяната на сезоните…всичко се променя, както и ние самите...времето отчита всяка една секунда, всеки един миг от тази любов, а дали някога ще дойде краят или всичко ще остане така във вечността, вечността за двама, в която сме попаднали именно в момента… хубаво е нали?!...някак усмихващо и каращо цялото ти същество да лети…искам да запечатам всеки един момент и някой ден като на филмова лента да си припомня…онази лудата, не спираща, неизживяната любов, дори и във вечността…

есен е...

Тиха, плаха и някак далечна… падам, както падат пожълтелите листа и тази есен…после отлитам, също като тях и търся своето място, на което да поспра и да отдъхна за секунда.

Мисли, навици, ежедневие, сълзи, липса… обърках пътя…или уцелих точната посока, макар несигурна и толкова нереална да е тя...

Хубаво е… усещаш ли наистина колко е хубаво… повяхнала, аз стоя тук и си чакам…спокойна и отдадена изцяло…някак изпълнена, както никога преди…усмихвам се, усмихвам се на света, усмихвам се на слънцето, усмихвам се на всички малки неща, които ми дават смисъл за живот…макар… и с проблясваща сълза в очите…

Из записките на Ло Инджова

Страната на чудесата...

Страната на чудесата… дали се намирам в нея или всичко е просто един сън…случил се реално някога…преди…там в мечтите и детския спомен. Сложила розовите си очила, аз вървя смело напред без дори да се замисля какви последствия бих могла да понеса от този така истински и прекалено хубав сън… понякога в главата ми се появява страха от загубата на онова, за което съм бленувала толкова много време…но после страхът изчезва само с един замах. Продължавам да вървя и стигам до още по-красиви и невероятни мигове, даващи ми толкова сила, амбиция и несравнима мотивация да стигна до крайната точка на моето така дълго и нелеко пътуване към любовта. И ето ме!? Стоя си тук и се чудя, дали ако някога достигна изцяло до нея, ще усетя аромата на щастието и на несравнимата наслада от постигнатото и изобщо любовта дава ли своите знаци за това, че се е отдала изцяло и безрезервно, и повече няма откъде да пръска от своите капчици, които покриват, като с брокатени частици избледнялото ми сърце?! Аз ли съм това ослепяло момиче, което не може да се вгледа в реалността, а може би и не иска… аз ли съм онази част от вселената, която е толкова разтресена и унесена в себе си … бих ли могла да продължа да живея по този толкова магичен начин, в моя толкова магичен и непредсказуем свят… светът на блянове, светът на желания, светът на онова, което дава смисъл на живота ни…ЛЮБОВТА!!!
Лора Инджова

Един толкова обикновен дъждовен ден...

Ха… колко смешно… всички сме толкова мили и усмихнати привидно, а всъщност е толкова прозрачно и студено. Какво ни става бе хора?! Какво се случва с целия свят…?! Обръщаме се един към друг и лицемерничим до неузнавамост. Няма ли я вече онази топла усмивка, която може да сгрее за миг мразовития и мрачен ден?!
Вървиш си по улицата и се оглеждаш плахо… някой гледа ли те и ако те гледа дали забелязва новите ти обувки или новата блузка, за която вчера си дал цели 80лв. … а някой забелязва ли старата баба седнала на пейката до магазина, увила белите си коси със забрадка и найлонов чувал ,разделен на две, който покрива прокъсаната й горна дреха, за да се скрие от хилядите капки на дъжда, който в този момент се лее като из ведро. Представи си само…колко тъга, вглъбеност и отчаяние имаше в този нейн поглед…до нея три кашона, които цял ден е търсила по кофите за боклук. В страни - бездомно,черно куче, черно като нашите черни и толкова жалки душици… Някога замислял ли си се именно за тези хора, които нямат покрив над главата си, които са отритнати от живота, които скитат по улицата, на която и ти живееш… Трудно е да спреш за миг дори и да помислиш…защото всички мислим, че на нас ни е най-зле и че никой, ама никой няма точно този „велик” проблем, който ти имаш, а всъщност си един от галениците на съдбата… Хора?! Нека се събудим и видим света такъв какъвто е , нека забравим за секунда гордостта, самочувствието и злобата…нека спрем да се правим, че не забелязваме реалността и отчаянието на хората около нас… не можем ли с една простичка, мила дума да си покажем положителната нотка на живота, само и единствено от факта, че сме тук и сега, правейки света още по-пъстър и интересен, именно,защото ние сме в него?!
Лора Инджова