Ти...

Говориш,дразниш,изнервяш,раняваш и продължаваш.Вървиш,вършиш разни неща,които объркват светът ти-потънал в ужасната мръсотия на озлобеността и болката.Даваш и си вземаш всичко обратно все едно си дал за двама.Връщаш си думите назад след това отново ги изричаш.Въртиш се,луташ се и не намираш изход,който да ти посочи правилната посока.Обзет от страх,толкова голям страх от любовта,че дори не се усмеляваш да погледнеш в очите ми.Гледаш в далечината,взирайки се в светлините там долу в пропастта.Дали това,което остави бе наистина за изхвърляне или просто реши да започнеш всичко отначало,на чисто,на новата страница от живота ти.Гледаш ме някак недоверчиво и озлобено все едно съм ти отнела толкова ценни и скъпи мигове от живота ти.Боли,а болката не се усеща,боли те някак скрито вътре в теб.На пръв поглед си усмихнат,та дори щастлив,а всъщност целият свят се е сгромолясъл над главата ти.Но ти въпреки всичко не си признаваш.Казваш "липсваш ми",а в следващия момент впиваш тъмния си поглед в мен.Този поглед,който открадва и последната сила,с която да ти дам любов.Чувствам се апатично и някак безразлично,но лошото е,че въпреки болката съм щастлива сама в самотния си хаотичен свят.Но по-важното е,че бих била истински щастлива ако човекът ,който аз наричам "ти" успее да разруши каменната стена,зазидала пътя към тупкащото в гръдта ми сърце...