На мама

На нея...на тази, която ми е дала живот, на тази, която ми е дала име, сърце, душа, характер. На тази, която ме е научила да обичам, да бъда вярна на себе си, да уважавам другите и да бъда честна. Тази, която ме е научила винаги да искам максимума от живота, тази която ме е научила да бъда взискателна и критична към себе си. Тази, която беше до мен и в лошите, тъжни и мрачни дни, както и в тези щастливите и слънчевите моменти. Тази, която винаги ме е учила да бъда на първо място себе си и на второ да съм другите, тази която ме научи на това как да бъда един стойностен човек. Тази която винаги е зад мен в трудните моменти. Тази, която ми дава безрезервната си подкрепа в моментите, дори когато греша и постъпвам неправилно. Тази, най-голямата и силна опора. На тази най-силната част от мен...НА МАМА!!! Честит рожден ден, мамо!!! Бъди здрава! Красивата, умната и успялата жена, каквато си в момента, бъди такава винаги. Благодаря ти, мамо!
P.S. Искам като порасна да бъда като МАМА!

Лора Инджова

Обичам!

Защо винаги се настройвам да пиша на мрачна тематика… Край! Днес ще пиша за хубавите неща, които ми дават онази светлина в тъмния и обърнат наопаки ден, която ми дава сила да се усмихна и да продължа напред.

Обичам всичко, което ме прави щастлива, обичам, чочко, мочко, обичам и дори чочко-бочко и несъщевствуващото точко  обичам семейството ми повече от всичко, обичам слънцето, морето, миризмата на сутрешното кафе, обичам приятелите ми, които толкова много ми липсват, обичам работата си, обичам това, което уча, обичам всички усмивки, които непринудено и изненадващо за мен срещам по улицата. Обичам много и шоколада и гадните, вредни чипсове и пуканки, обичам мечтите ми, които ми дават толкова голям стимул и мотивация за развитие, желанието ми за пътуване и срещите ми с непознати и интересни личности. Обичам да пиша, разни подобни и понякога безсмислени неща, които ме карат да се чувствам толкова пълноценна и удовлетворена само и единствено от желанието ми да изразя себе си пред мен самата… Обичам света и обещавам винаги да откривам хубавата страна на живота, който доста често ни се вижда толкова абсурден и несправедлив! Из записките на Ло Инджова :)

Заблуда...

Сякаш всички са със затворени очи и не виждат какво се случва около тях и с тях. Кое или може би какво ни кара да се заблуждаваме и да затваряме очите си? Каква е онази магия, която ни прави някак наивни и вярваме в добрите хора, които все по-рядко срещаме на улицата?
Поредната заблуда вече чука на вратата ни с една ехидна и толкова изкуствена, но пък красива усмивка…Как да избягаме от нея и да й тръшнем вратата под носа??? Има ли изобщо начин, по който да го направим? И аз не знам. Вътрешно се опитвам от доста време насам, но сякаш собствената ми съдба ме сблъсква непрестанно с нея. Срещам разни хора, които толкова много искам във времето да нарека приятели, срещам толкова много възможности, които смятам за уникалните шансове на живота ми, а в последствие се оказват една долна, мръсна и толкова разочароваща ме лъжа. След това идва и мястото на гнева към самата мен, за това че винаги гледам с добри очи на всички, за това, че винаги се опитвам да бъда максимално искрена с околните, за това че се опитвам абсолютно винаги да бъда коректна към всеки, та дори се чувствам виновна, когато не бих могла да помогна на някого, който е споделил проблема си, макар и да не е поискал помощта ми. Попадам във все същия кръговрат и не спирам да се въртя… всеки път си мисля, че това, което ми се случва е новото, ценното вярвам силно, че е истинско, а не измамно и след известно време всичко се оказва вече преживяно и то не един път. Отново се намирам на точката на разочарованието, която като че ли се оказва и центъра на моята окръжност, наречена живот…

Живот отблизо

Хората са толкова целеустремени към постигането на нещо, че дори загърбват и морала си…всичко е толкова фалшиво и нагло и някак пошло…в един момент се питаш:”ти за този свят ли си?!”.Лицемерие до безкрай, но разбира се не забравяме и най-важното нещо за постигане в ежедневието си, а именно да си вървежен . За да постигнеш този ефект и да бъдеш „ходещата поп-фолк дива на улицата”, за да привличаш внимание и да си номер едно в очите на другите, са необходими няколко прости неща, а именно- да си облечен с възможно най-лъскавите парцали, да си на възможно най-високите токове и да си възможно най-силно топиран и бетониран с лак за коса в главата!!! Разбира се всичко това след една малка подробност- да имаш някаква солидна бройка зад гърба си (в интимен план). Извинете ме , но това е реалността, знам че може би не искате да си го признаете, но живеем в свят на куха, барбенска и измуцунена държава…не, не се оправдавайте с политиците и управлението, то че за нищо не става е ясно, но и ние самите сме се превърнали в едни роботизирани и износени от инертност машини, които нямат мисъл, нямат хъс за противопоставяне на управляващите ни, стоим само зад телевизорите и плюем смело от домовете си. Имаме само едни празни и необмислени действия, с които продаваме останалата малка част от душиците ни. Толкова е грозна цялата мизерия, която се излива от нас, толкова сме нагли с поведението си , чудя се не ни ли остана капка съвест, която да ни накара поне за миг да се засрамим от бедните душици, в които сме се превърнали…говорим за доброта и милосърдие, а самите ние в ежедневието си се изживяваме, като най-големите съдници на света…вършим лошотии и мръсотии без дори да се замислим за другото- моралното и нравствено извисено лице, чиято роля се опитваме да поддържаме непрестанно! Хора събудете се! Спрете за миг и покажете, че наистина сте човеци!!!!!!

Животът...

Целият ни живот е една бъркотия, в която има радости , тревоги, несбъднати мечти и блянове...стремежи...същевременно една инертност, която във всеки удобен момент се появява, докато просто си почиваш от хаоса, в който си попаднал...и отново се озоваваш на същото място...всяко едно ново нещо ти се струва толкова познато, че стигаш до извода , че живееш в едно истинско "ДЕЖА ВЮ"... вече видяно..а в случая вече изживяно ...

Позволи ми...

Понякога ми липсваш толкова много…заслушана в поредната сълзлива мелодия…всичко около мен говори вместо теб…чувам гласа ти навсякъде, но някак неразбираем и неясен е той…сякаш ми подсказва нещо, до което сама трябва да достигна. Стоя и пиша без да спирам…думите сами се редят, клавишите на компютъра тракат ли , тракат…но аз не ги чувам…аз чувам отново теб!!! Ти ми говориш непрестанно и толкова настоятелно!!!! Кажи ми! Кажи ми го , моля те толкова много искам да знам всичко, което се излива от душата ти…да, точно в този момент… цялото ми същество е концентрирано върху теб и това , което искам да чуя , ала не мога…нещо ме спира…толкова сериозна пречка намирам пред себе си , че не мога да я заобиколя…помогни ми…помогни ми да намеря себе си, да намеря силите, с които да прекрача позволената ми граница за пребиваване в твоето сърце!!!

Лора Инджова

Някой ден...

Някой ден… точно онзи, в който ти ще си до мен… само двамата…далеч от всякаква хорска суета…
Аз го виждам, той е наблизо… само още няколко преки и сме на точното място, където ще съществуваме само аз и ти… все още има неща, които трябва да преодолеем, неща които да изживеем и да надживеем… колко много искам само… онова хубавото чувство, което всеки ден изпитваме, да е вечно съществуващо…толкова е красиво…толкова е спокойно и слънчево…когато ти и аз… отдадени на онези хубавите и най-ценни неща, които искаме да имаме и да постигнем… споменът ни за вчера се повтаря и днес… макар и забързани в ежедневието си, макар и понякога напрегнати и натоварени от проблемите, които не изчезват от дневния ни ред, ние пак сме си ние…живеещи в своя си свят за двама …
Търсим себе си тук и там…а се откриваме един в друг… всичко е толкова непредвидимо…а може би това е и чарът на любовта ни … на всичко онова, което имаме до момента…

Лора Инджова

Що за свят е този, в който живеем?!

Що за свят е този, в който живеем? Хората сме едни такива уеднаквени и елементарни, същевременно и ужасно ограничени. Обичаме да се съревноваваме и като се замисля май това е най-любимото ни занимание… задавам си въпроса : „Какъв е смисълът на цялата тази игра и поза в ежедневието ни?” Забравяме за важните и ценни неща от живота…гледаме се с една озлобеност…сякаш всички са полудели и впили душите си от мисълта да бъдат най-добри във всяко едно отношение и сфера на работа. Говорим и се опитваме да извисим душите си на някакво прилично нравствено ниво, а всъщност всичко това, целия този опит се изразява просто в една мръсна, впита от лицемерие и прехласване обвивка. Вървиш по улицата, отиваш на работа, в университета или на по питие с „приятели” и се сблъскваш само и единствено със същата човешка, душевна мизерия, която сякаш непрестанно се излива от нас…толкова е силно нейното влияние, че дори заличава и малкото, което ни е останало като разсъдък за светлите и чисти неща…позволяваме си прекалено много да си играем с живота, без дори да допускаме онази възможност, в която самият той ще ни изиграе много подло, но пък заслужено. „Приятели”…толкова е тъжно…толкова е болезнено и някак сиво и безразлично, когато осъзнаем, че тези които бихме могли да наречем „приятели”, всъщност са поредната илюзия, която ти самият си създал, в неутолимото желание да не бъдеш сам. Тъжно е нали?! Но понякога именно тази самота ни помага да осъзнаем собствения си живот и как всъщност искаме да го изживеем, а не пропилявайки го в неща, след които на сутринта не се чувстваме по-удовлетворени от вчера, а напротив…чувстваме загубата на поредната ценна частица от себе си…
Понякога ми е тъжно, а понякога просто не го мисля… да, за самотата…за онези моменти, в които имаш нужда от истинските, макар и малко, хора до себе си…и все пак трябва да бъдем благодарни и на малкото такива, които поддържат съзнателността ни за онези хубавите представи на света. Хубавите представи, които ни дават стимул и мотивация за развитие, за да направим и изживеем живота си така, че да има смисъл…
Лора Инджова

Светлини...

Светлини…малки, блещукащи игриво…сякаш ти намигват и те викат в онзи така хубав, интересен и ужасно странен свят на мечтите. Там са се скрили всички… и аз и ти … и много други също като нас, попаднали в света за двама…самотно ли ни е? студено или може би някак отдалечено от всичко останало… хубаво е …толкова е хубаво, че забравяш за самия себе си точно в този миг,когато сме сред нашата си самота, която ни носи толкова спокойствие и сигурност, независимо всичко. Дали това е реалността, онази действителност, в която трябва да живеем, дали това е онова място, в което се чувстваме напълно достатъчни един от друг и нищо друго не ни е нужно… времето си лети неусетно, смяната на сезоните…всичко се променя, както и ние самите...времето отчита всяка една секунда, всеки един миг от тази любов, а дали някога ще дойде краят или всичко ще остане така във вечността, вечността за двама, в която сме попаднали именно в момента… хубаво е нали?!...някак усмихващо и каращо цялото ти същество да лети…искам да запечатам всеки един момент и някой ден като на филмова лента да си припомня…онази лудата, не спираща, неизживяната любов, дори и във вечността…

есен е...

Тиха, плаха и някак далечна… падам, както падат пожълтелите листа и тази есен…после отлитам, също като тях и търся своето място, на което да поспра и да отдъхна за секунда.

Мисли, навици, ежедневие, сълзи, липса… обърках пътя…или уцелих точната посока, макар несигурна и толкова нереална да е тя...

Хубаво е… усещаш ли наистина колко е хубаво… повяхнала, аз стоя тук и си чакам…спокойна и отдадена изцяло…някак изпълнена, както никога преди…усмихвам се, усмихвам се на света, усмихвам се на слънцето, усмихвам се на всички малки неща, които ми дават смисъл за живот…макар… и с проблясваща сълза в очите…

Из записките на Ло Инджова

Страната на чудесата...

Страната на чудесата… дали се намирам в нея или всичко е просто един сън…случил се реално някога…преди…там в мечтите и детския спомен. Сложила розовите си очила, аз вървя смело напред без дори да се замисля какви последствия бих могла да понеса от този така истински и прекалено хубав сън… понякога в главата ми се появява страха от загубата на онова, за което съм бленувала толкова много време…но после страхът изчезва само с един замах. Продължавам да вървя и стигам до още по-красиви и невероятни мигове, даващи ми толкова сила, амбиция и несравнима мотивация да стигна до крайната точка на моето така дълго и нелеко пътуване към любовта. И ето ме!? Стоя си тук и се чудя, дали ако някога достигна изцяло до нея, ще усетя аромата на щастието и на несравнимата наслада от постигнатото и изобщо любовта дава ли своите знаци за това, че се е отдала изцяло и безрезервно, и повече няма откъде да пръска от своите капчици, които покриват, като с брокатени частици избледнялото ми сърце?! Аз ли съм това ослепяло момиче, което не може да се вгледа в реалността, а може би и не иска… аз ли съм онази част от вселената, която е толкова разтресена и унесена в себе си … бих ли могла да продължа да живея по този толкова магичен начин, в моя толкова магичен и непредсказуем свят… светът на блянове, светът на желания, светът на онова, което дава смисъл на живота ни…ЛЮБОВТА!!!
Лора Инджова

Един толкова обикновен дъждовен ден...

Ха… колко смешно… всички сме толкова мили и усмихнати привидно, а всъщност е толкова прозрачно и студено. Какво ни става бе хора?! Какво се случва с целия свят…?! Обръщаме се един към друг и лицемерничим до неузнавамост. Няма ли я вече онази топла усмивка, която може да сгрее за миг мразовития и мрачен ден?!
Вървиш си по улицата и се оглеждаш плахо… някой гледа ли те и ако те гледа дали забелязва новите ти обувки или новата блузка, за която вчера си дал цели 80лв. … а някой забелязва ли старата баба седнала на пейката до магазина, увила белите си коси със забрадка и найлонов чувал ,разделен на две, който покрива прокъсаната й горна дреха, за да се скрие от хилядите капки на дъжда, който в този момент се лее като из ведро. Представи си само…колко тъга, вглъбеност и отчаяние имаше в този нейн поглед…до нея три кашона, които цял ден е търсила по кофите за боклук. В страни - бездомно,черно куче, черно като нашите черни и толкова жалки душици… Някога замислял ли си се именно за тези хора, които нямат покрив над главата си, които са отритнати от живота, които скитат по улицата, на която и ти живееш… Трудно е да спреш за миг дори и да помислиш…защото всички мислим, че на нас ни е най-зле и че никой, ама никой няма точно този „велик” проблем, който ти имаш, а всъщност си един от галениците на съдбата… Хора?! Нека се събудим и видим света такъв какъвто е , нека забравим за секунда гордостта, самочувствието и злобата…нека спрем да се правим, че не забелязваме реалността и отчаянието на хората около нас… не можем ли с една простичка, мила дума да си покажем положителната нотка на живота, само и единствено от факта, че сме тук и сега, правейки света още по-пъстър и интересен, именно,защото ние сме в него?!
Лора Инджова

Лутане...

Какво се случва…изгубих се и не знам как да открия правилната посока. Бях точно на онова кръстовище, което ми предлагаше няколко избора, та реших да поема направо…или поне ми се струваше, че това е правилната посока, а явно съм сгрешила. Изпаднала сега в заблуждение целия свят ми се струва толкова безразличен и същевременно още по-интересен, може би от самото търсене на правилните посоки. И сега какво ?! Стоя си … големият куфар е до мен, а ръцете ми треперят от натоварването, което са поели през всичкия този път към „прогреса”…Мечтите ми са много…една от тях е именно тази свързана с откриването на правилната посока и мястото, на което да почувствам себе си. Около мен има безброй много хора, всеки един забързан в своя си свят, със своите си проблеми и човешки заблуди. Едва ли някой обръща внимание на другия, а няма ли да ни бъде по-лесно, ако сами помежду си се насочваме, нали уж всеки има какво да даде на другия?!
Дали наистина мястото на младите хора е далеч от родината, дали наистина един млад човек няма шанс за реализация в нашата държава… на този въпрос ще има ужасно много мнения, от които може би 80% ще бъдат еднакви… България гони младите хора…а дали понякога не трябва да потърсим вината и в самите нас и в нашето желание да се развиваме в България? И аз не знам… може би най-големият ни проблем е в това, че самите ние сме изключително объркани и се опитваме да се развиваме паралелно в няколко направления и по този начин изгубваме концентрацията, съсредоточеността и сериозността си на моменти, мислейки, че животът е пред нас и имаме толкова много време за пилеене все още… но времето тече и не ни чака… идват все по-често моментите, в които се замисляш и си казваш „какво става по дяволите, за толкова много неща мечтая, толкова много неща искам да направя с живота си, а всъщност до момента и основата ми липсва…” Ах... това сигурно ще да е онази нотка от живота, която ни държи постоянно будни и търсещи съвършенството…

...

Музиката кънти в главата ми – някак тихо, жално... меланхолично. Аз ли бях това? Аз ли преобразих себе си до неознаваемост? Възможно ли е през цялото време това да съм била аз, а очите ми да са били заслепени от етапите на живота, непозволяващи да се вгледам в мен самата? Дали това заслепение сега ми дава правото да съдя хората и да ги причислявам към някоя от тълпите, които запълват живота ми?
Танцът ... танцът на самотата, в който живите физически са много, а живите духовно – О . Танцувам моят собствен танц, поставена на пиедестал от самата себе си ... А около мен гордостта и самоувереността, верни спътници по пътя на човешкото развитие ... често изоставяли ме насред пустошта, опитвайки се да ме научат да ги търся и възприема , кото мои собствени черти... Компасът на живота го няма... или просто никога не е попадал в ръцете ми, за да видя мигновената промяна на посоките му.
Представете си само колко магично е всичко около нас, колко фантазия и въображение може да вложим в своето творение - наречено живот и то поради една единствена причина – да обичаме и да бъдем обичани...ЛЮБОВТА!

Колко странно...

Колко странно...цял един свят обладан от скръбни мисли и разочарования към погубената икона на цели поколения. Свят изпълен с музика, присъствие, силна емоция и пълно отдаване на личността.
Хм...колко странно... толкова много хора завладяни от един човек, който преобръща разбиранията, та дори и живота им. Как е възможно човешката смърт да носи толкова специфични и оформящи човешката личност черти. Изведнъж те сриват основите на емоционалната уравновесеност. Всичко се преобръща за миг, а после... после този процес на новоизграждане започва със своето познато начало, минаващо през същите, стабилизиращи душевното състояние, етапи.
Дали самотата е виновникът за още по-болезнената смърт? Дали самотата, която подтиква личността към наркотиците и алкохола, създаващи илюзията за множеството, е причината? Дали след като човек постигне мечтите си изгубва желание за живот? Не знам. Не искам и да узнавам... Заключената душа никога няма да успее да се отключи, ако тя самата не го пожелае. Ключът е скрит вътре в самата нея, трябва само да се откъсне от вглъбеността към материализацията на живота ...
Замислям се колко силна може да бъде човешката обич, щом сам, един човек е събрал толкова много любов зад маската, скриваща лицето му...

Ти...

Говориш,дразниш,изнервяш,раняваш и продължаваш.Вървиш,вършиш разни неща,които объркват светът ти-потънал в ужасната мръсотия на озлобеността и болката.Даваш и си вземаш всичко обратно все едно си дал за двама.Връщаш си думите назад след това отново ги изричаш.Въртиш се,луташ се и не намираш изход,който да ти посочи правилната посока.Обзет от страх,толкова голям страх от любовта,че дори не се усмеляваш да погледнеш в очите ми.Гледаш в далечината,взирайки се в светлините там долу в пропастта.Дали това,което остави бе наистина за изхвърляне или просто реши да започнеш всичко отначало,на чисто,на новата страница от живота ти.Гледаш ме някак недоверчиво и озлобено все едно съм ти отнела толкова ценни и скъпи мигове от живота ти.Боли,а болката не се усеща,боли те някак скрито вътре в теб.На пръв поглед си усмихнат,та дори щастлив,а всъщност целият свят се е сгромолясъл над главата ти.Но ти въпреки всичко не си признаваш.Казваш "липсваш ми",а в следващия момент впиваш тъмния си поглед в мен.Този поглед,който открадва и последната сила,с която да ти дам любов.Чувствам се апатично и някак безразлично,но лошото е,че въпреки болката съм щастлива сама в самотния си хаотичен свят.Но по-важното е,че бих била истински щастлива ако човекът ,който аз наричам "ти" успее да разруши каменната стена,зазидала пътя към тупкащото в гръдта ми сърце...

Ключът е там

Ключът е там.Стая 1,2,3...и така до 26.Аз-отпусната и неподвижна,сложила глава на празната скица,се опитвам да събера мислите си,които се лутат между миналото,което здраво се е вкопчило в живота ми,и бъдещето ,което е покорило цялото ми същество.Образи,илюзии,реалност,болка,самота,любов и обич...разделяш сърцето си на хиляди парченца,които бавно падат и се счупват на хлъзгавия под.След себе си те оставят само искриците на преживяното,духа на спомена и носещата се от него емоция.В съня си вървя смело напред,но в реалността тази смелост ми липсва.Забравям за собствените си мечти и трепети,отдавайки се на това,което се впива в сърцето ми и поглъща всеки един мой дъх.Не искаш да ме виждаш,нито да говориш с мен и въпреки това аз се усмихвам.Усмивката,която озарява цялото ми лице,тази която отразява недоловимия до сега блясък в очите ми,превърнал се в нейния нов смисъл.От това най-много се страхувах.Страх да загърбиш навика,ежедневието,сигурността.Липсата на тази монотонност те кара да се луташ из студа на самотата,която смразява за миг сетивата ти.Лутайки се,разумът ми се изгуби някъде из ледено студеното дихание на нашата последна зима...Аз не успях да устоя,не успях да заключа сърцето си за новото начало,което толкова силно ме тегли към себе си...