понеделник, 20 декември 2010 г.

Позволи ми...


Понякога ми липсваш толкова много…заслушана в поредната сълзлива мелодия…всичко около мен говори вместо теб…чувам гласа ти навсякъде, но някак неразбираем и неясен е той…сякаш ми подсказва нещо, до което сама трябва да достигна. Стоя и пиша без да спирам…думите сами се редят, клавишите на компютъра тракат ли , тракат…но аз не ги чувам…аз чувам отново теб!!! Ти ми говориш непрестанно и толкова настоятелно!!!! Кажи ми! Кажи ми го , моля те толкова много искам да знам всичко, което се излива от душата ти…да, точно в този момент… цялото ми същество е концентрирано върху теб и това , което искам да чуя , ала не мога…нещо ме спира…толкова сериозна пречка намирам пред себе си , че не мога да я заобиколя…помогни ми…помогни ми да намеря себе си, да намеря силите, с които да прекрача позволената ми граница за пребиваване в твоето сърце!!!

Лора Инджова

четвъртък, 9 декември 2010 г.

Някой ден...


Някой ден… точно онзи, в който ти ще си до мен… само двамата…далеч от всякаква хорска суета…
Аз го виждам, той е наблизо… само още няколко преки и сме на точното място, където ще съществуваме само аз и ти… все още има неща, които трябва да преодолеем, неща които да изживеем и да надживеем… колко много искам само… онова хубавото чувство, което всеки ден изпитваме, да е вечно съществуващо…толкова е красиво…толкова е спокойно и слънчево…когато ти и аз… отдадени на онези хубавите и най-ценни неща, които искаме да имаме и да постигнем… споменът ни за вчера се повтаря и днес… макар и забързани в ежедневието си, макар и понякога напрегнати и натоварени от проблемите, които не изчезват от дневния ни ред, ние пак сме си ние…живеещи в своя си свят за двама …
Търсим себе си тук и там…а се откриваме един в друг… всичко е толкова непредвидимо…а може би това е и чарът на любовта ни … на всичко онова, което имаме до момента…

Лора Инджова

неделя, 21 ноември 2010 г.

Що за свят е този, в който живеем?!


Що за свят е този, в който живеем? Хората сме едни такива уеднаквени и елементарни, същевременно и ужасно ограничени. Обичаме да се съревноваваме и като се замисля май това е най-любимото ни занимание… задавам си въпроса : „Какъв е смисълът на цялата тази игра и поза в ежедневието ни?” Забравяме за важните и ценни неща от живота…гледаме се с една озлобеност…сякаш всички са полудели и впили душите си от мисълта да бъдат най-добри във всяко едно отношение и сфера на работа. Говорим и се опитваме да извисим душите си на някакво прилично нравствено ниво, а всъщност всичко това, целия този опит се изразява просто в една мръсна, впита от лицемерие и прехласване обвивка. Вървиш по улицата, отиваш на работа, в университета или на по питие с „приятели” и се сблъскваш само и единствено със същата човешка, душевна мизерия, която сякаш непрестанно се излива от нас…толкова е силно нейното влияние, че дори заличава и малкото, което ни е останало като разсъдък за светлите и чисти неща…позволяваме си прекалено много да си играем с живота, без дори да допускаме онази възможност, в която самият той ще ни изиграе много подло, но пък заслужено. „Приятели”…толкова е тъжно…толкова е болезнено и някак сиво и безразлично, когато осъзнаем, че тези които бихме могли да наречем „приятели”, всъщност са поредната илюзия, която ти самият си създал, в неутолимото желание да не бъдеш сам. Тъжно е нали?! Но понякога именно тази самота ни помага да осъзнаем собствения си живот и как всъщност искаме да го изживеем, а не пропилявайки го в неща, след които на сутринта не се чувстваме по-удовлетворени от вчера, а напротив…чувстваме загубата на поредната ценна частица от себе си…
Понякога ми е тъжно, а понякога просто не го мисля… да, за самотата…за онези моменти, в които имаш нужда от истинските, макар и малко, хора до себе си…и все пак трябва да бъдем благодарни и на малкото такива, които поддържат съзнателността ни за онези хубавите представи на света. Хубавите представи, които ни дават стимул и мотивация за развитие, за да направим и изживеем живота си така, че да има смисъл…
Лора Инджова

понеделник, 8 ноември 2010 г.

Светлини...


Светлини…малки, блещукащи игриво…сякаш ти намигват и те викат в онзи така хубав, интересен и ужасно странен свят на мечтите. Там са се скрили всички… и аз и ти … и много други също като нас, попаднали в света за двама…самотно ли ни е? студено или може би някак отдалечено от всичко останало… хубаво е …толкова е хубаво, че забравяш за самия себе си точно в този миг,когато сме сред нашата си самота, която ни носи толкова спокойствие и сигурност, независимо всичко. Дали това е реалността, онази действителност, в която трябва да живеем, дали това е онова място, в което се чувстваме напълно достатъчни един от друг и нищо друго не ни е нужно… времето си лети неусетно, смяната на сезоните…всичко се променя, както и ние самите...времето отчита всяка една секунда, всеки един миг от тази любов, а дали някога ще дойде краят или всичко ще остане така във вечността, вечността за двама, в която сме попаднали именно в момента… хубаво е нали?!...някак усмихващо и каращо цялото ти същество да лети…искам да запечатам всеки един момент и някой ден като на филмова лента да си припомня…онази лудата, не спираща, неизживяната любов, дори и във вечността…

сряда, 15 септември 2010 г.

есен е...


Тиха, плаха и някак далечна… падам, както падат пожълтелите листа и тази есен…после отлитам, също като тях и търся своето място, на което да поспра и да отдъхна за секунда.

Мисли, навици, ежедневие, сълзи, липса… обърках пътя…или уцелих точната посока, макар несигурна и толкова нереална да е тя...

Хубаво е… усещаш ли наистина колко е хубаво… повяхнала, аз стоя тук и си чакам…спокойна и отдадена изцяло…някак изпълнена, както никога преди…усмихвам се, усмихвам се на света, усмихвам се на слънцето, усмихвам се на всички малки неща, които ми дават смисъл за живот…макар… и с проблясваща сълза в очите…

Из записките на Ло Инджова

събота, 24 юли 2010 г.

Страната на чудесата...


Страната на чудесата… дали се намирам в нея или всичко е просто един сън…случил се реално някога…преди…там в мечтите и детския спомен. Сложила розовите си очила, аз вървя смело напред без дори да се замисля какви последствия бих могла да понеса от този така истински и прекалено хубав сън… понякога в главата ми се появява страха от загубата на онова, за което съм бленувала толкова много време…но после страхът изчезва само с един замах. Продължавам да вървя и стигам до още по-красиви и невероятни мигове, даващи ми толкова сила, амбиция и несравнима мотивация да стигна до крайната точка на моето така дълго и нелеко пътуване към любовта. И ето ме!? Стоя си тук и се чудя, дали ако някога достигна изцяло до нея, ще усетя аромата на щастието и на несравнимата наслада от постигнатото и изобщо любовта дава ли своите знаци за това, че се е отдала изцяло и безрезервно, и повече няма откъде да пръска от своите капчици, които покриват, като с брокатени частици избледнялото ми сърце?! Аз ли съм това ослепяло момиче, което не може да се вгледа в реалността, а може би и не иска… аз ли съм онази част от вселената, която е толкова разтресена и унесена в себе си … бих ли могла да продължа да живея по този толкова магичен начин, в моя толкова магичен и непредсказуем свят… светът на блянове, светът на желания, светът на онова, което дава смисъл на живота ни…ЛЮБОВТА!!!
Лора Инджова

четвъртък, 8 юли 2010 г.

Един толкова обикновен дъждовен ден...


Ха… колко смешно… всички сме толкова мили и усмихнати привидно, а всъщност е толкова прозрачно и студено. Какво ни става бе хора?! Какво се случва с целия свят…?! Обръщаме се един към друг и лицемерничим до неузнавамост. Няма ли я вече онази топла усмивка, която може да сгрее за миг мразовития и мрачен ден?!
Вървиш си по улицата и се оглеждаш плахо… някой гледа ли те и ако те гледа дали забелязва новите ти обувки или новата блузка, за която вчера си дал цели 80лв. … а някой забелязва ли старата баба седнала на пейката до магазина, увила белите си коси със забрадка и найлонов чувал ,разделен на две, който покрива прокъсаната й горна дреха, за да се скрие от хилядите капки на дъжда, който в този момент се лее като из ведро. Представи си само…колко тъга, вглъбеност и отчаяние имаше в този нейн поглед…до нея три кашона, които цял ден е търсила по кофите за боклук. В страни - бездомно,черно куче, черно като нашите черни и толкова жалки душици… Някога замислял ли си се именно за тези хора, които нямат покрив над главата си, които са отритнати от живота, които скитат по улицата, на която и ти живееш… Трудно е да спреш за миг дори и да помислиш…защото всички мислим, че на нас ни е най-зле и че никой, ама никой няма точно този „велик” проблем, който ти имаш, а всъщност си един от галениците на съдбата… Хора?! Нека се събудим и видим света такъв какъвто е , нека забравим за секунда гордостта, самочувствието и злобата…нека спрем да се правим, че не забелязваме реалността и отчаянието на хората около нас… не можем ли с една простичка, мила дума да си покажем положителната нотка на живота, само и единствено от факта, че сме тук и сега, правейки света още по-пъстър и интересен, именно,защото ние сме в него?!
Лора Инджова

неделя, 27 юни 2010 г.

Лутане...



Какво се случва…изгубих се и не знам как да открия правилната посока. Бях точно на онова кръстовище, което ми предлагаше няколко избора, та реших да поема направо…или поне ми се струваше, че това е правилната посока, а явно съм сгрешила. Изпаднала сега в заблуждение целия свят ми се струва толкова безразличен и същевременно още по-интересен, може би от самото търсене на правилните посоки. И сега какво ?! Стоя си … големият куфар е до мен, а ръцете ми треперят от натоварването, което са поели през всичкия този път към „прогреса”…Мечтите ми са много…една от тях е именно тази свързана с откриването на правилната посока и мястото, на което да почувствам себе си. Около мен има безброй много хора, всеки един забързан в своя си свят, със своите си проблеми и човешки заблуди. Едва ли някой обръща внимание на другия, а няма ли да ни бъде по-лесно, ако сами помежду си се насочваме, нали уж всеки има какво да даде на другия?!
Дали наистина мястото на младите хора е далеч от родината, дали наистина един млад човек няма шанс за реализация в нашата държава… на този въпрос ще има ужасно много мнения, от които може би 80% ще бъдат еднакви… България гони младите хора…а дали понякога не трябва да потърсим вината и в самите нас и в нашето желание да се развиваме в България? И аз не знам… може би най-големият ни проблем е в това, че самите ние сме изключително объркани и се опитваме да се развиваме паралелно в няколко направления и по този начин изгубваме концентрацията, съсредоточеността и сериозността си на моменти, мислейки, че животът е пред нас и имаме толкова много време за пилеене все още… но времето тече и не ни чака… идват все по-често моментите, в които се замисляш и си казваш „какво става по дяволите, за толкова много неща мечтая, толкова много неща искам да направя с живота си, а всъщност до момента и основата ми липсва…” Ах... това сигурно ще да е онази нотка от живота, която ни държи постоянно будни и търсещи съвършенството…

петък, 21 май 2010 г.

...

Музиката кънти в главата ми – някак тихо, жално... меланхолично. Аз ли бях това? Аз ли преобразих себе си до неознаваемост? Възможно ли е през цялото време това да съм била аз, а очите ми да са били заслепени от етапите на живота, непозволяващи да се вгледам в мен самата? Дали това заслепение сега ми дава правото да съдя хората и да ги причислявам към някоя от тълпите, които запълват живота ми?
Танцът ... танцът на самотата, в който живите физически са много, а живите духовно – О . Танцувам моят собствен танц, поставена на пиедестал от самата себе си ... А около мен гордостта и самоувереността, верни спътници по пътя на човешкото развитие ... често изоставяли ме насред пустошта, опитвайки се да ме научат да ги търся и възприема , кото мои собствени черти... Компасът на живота го няма... или просто никога не е попадал в ръцете ми, за да видя мигновената промяна на посоките му.
Представете си само колко магично е всичко около нас, колко фантазия и въображение може да вложим в своето творение - наречено живот и то поради една единствена причина – да обичаме и да бъдем обичани...ЛЮБОВТА!